Тодор Тошев една история за фризьорството

Тодор Тошев е едно от емблематичните имена в българското фризьорство. Зад гърба си има дългогодишен опит и познанства с популярни лица от едно­времешния политически елит и звезди от шоубизнеса. Той е човекът, който може най-категорично да направи съпоставка между бранша днес и преди.

Аз съм потомствен фризьор. Майка ми – фризьорът Анаста­сия Тошева, е обслужвала хора от царското семейство. А баща ми Иван Тошев е бил личният бръснар на полицая Никола Гешев. Така се случи, че трябваше да се запиша в Техникума по облекло в паралелката за бръснар-фризьор с двугодишно обучение.

Освен образователни­те предмети имахме три пъти в седмицата практика. А най-важно­то е, че тогава имаше учебници по фризьорство. Всичко, което се правеше по онова време, беше да­леч по-лесно отколкото днес, кога­то става дума за издаване на нов модерен учебник.

При моите опити да реализирам подобен проект срещнах редица трудности и условия от Минис­терството на образованието. Процедурата е много тромава и изисква години изчакване и одобре­ния от една или друга комисия, за да види този материал бял свят. В нашата практика по онова време нямахме възможностите, с кои­то разполагат днешните фризьо­ри при своето обучение.

Моят дядо правеше гребени от биволски рога, които се използваха за мъжко и дамско подстригване. Другият вариант бяха дървени гре­бени.

Интересно беше, когато трябваше да се учим да правим вълни и охлю­ви с пръсти. Говорим за модата от 30-те и 40-те години. Тогава наши­те работни глави представляваха възглавничка, пълна с трици и с пришита коса. След като отреже­хме по-дългата коса на някой кли­ент, я пришивахме към така офор­мената учебна глава.

Наученото прилагахме на клиенти в салончето към техникума, кое­то работеше безплатно. В него се извършваха всички видове услуги – дамско и мъжко подстригване, водна ондулация, навиване на рол­ки. Тогава работихме с ръчни ма­шинки, от които правихме добри мускули. Ножиците бяха с дълги рамена и твърде неудобни. През последния учебен срок, точно пре­ди да завършим, ни разрешаваха да влизаме в работещи салони, като ни разпределяха предварително.

Едно време имаше две предпри­ятия – ТПК „Хигиена” и „Хигиенни услуги“, в които приемаха на ра­бота с изпит. Имах голям късмет и ме бяха разпределили на стаж в един голям салон на бул. Дондуков в София. Там имахме фризьор, който отговаряше само за подстригва­нията, а фризьорките правеха къ­дрене, боядисване, изсушаване. Ня­колко месеца се обучавах на мъжко фризьорство, след това на дамско и накрая на цялостна визия. След този стаж така се бях усъвършен­ствал в подстригванията, че фри­зьорките от салона започнаха да ми дават и техните клиенти.

Тогава все още нямаше определена техника за разделяне на косата на сектори, както се прави сега, за да се постигне определена форма на прическата. Аз възприех начина, по който разпределяме косата за на­виване с ролки при водна ондулация, така разсъждавах, че е по-правил­но. След стажа имахме изпит, кой­то не беше никак лесен.

По наше време мъжете бяха въз­приемани само като бръснари, почти не се срещаше мъж фризьор. Родителите ми работеха в „Хиги­енни услуги“. Аз подадох документи, но не ме приеха поради ред условия. Тогава кандидатствах в „Хигиена“, където ме приеха. За мой късмет

ми намериха салон и то в центъра на София. Беше малък, но за 3 месе­ца се напълни с клиенти. До такава степен се бях усъвършенствал, че правех една клиентка за 10–11 ми­нути. Така имах по 20–30 човека на ден. Тогава нямахме измивни коло­ни или стилизанти. В днешно време всичко е толкова улеснено, че човек не може да си представи какво е било преди 40 години.

Толкова се разчу за моята работа, че след 4 месеца при мен дойде великата Лили Иванова. Тя много харесваше стила на Рита Паво­ни и държеше на тази прическа. Мои клиенти бяха също Людми­ла Живкова и Емил Димитров. За техни участия, особено на жените, съм правил допълнителни опашки и подплънки, за да имат атрактивни прически. Поддържал съм и перуки.

Отварях салона към 5,30–6,00 су­тринта. От 6 до 13,30 се работе­ше много. Само за първите два часа трябваше да направиш не по малко от 8–10 глави, защото то­гава жените си правеха прически преди работа. Това няма как днес да го видите – жени на спирката да чакат автобус или трамвай в 5 су­тринта, за да отидат на фризьор и да бъдат първите. Особено на празници имаше опашки от 5 часа сутринта, клиентите дори сами си определяха реда. Ако не можеха да влязат навреме и виждаха, че ще закъснеят за работа, идваха в обедната почивка, която беше един час. Едно време нямаше как да хо­диш на работа полуофициално обле­чен или с дънки.

Унгария е държавата, която най-много съм посещавал. Всяка година там се провеждаше нацио­нален фризьорски конкурс, на кой­то няколко фризьори отивахме да гледаме и да снимаме, без никакво участие на сцена, само посещение. Унгария беше единствената държа­ва от соцлагера, която беше член на световната организация OMC и те бяха единствените с два отбо­ра – един за световния конкурс по фризьорство и втори за Купата на дружбата. Аз лично съм участвал на състезания 6 пъти, а следващи­те 6 пъти съм бил треньор на на­ционалните отбори на България по фризьорство.

Всяко събитие беше от значение за обмяната на опит и информация. Разполагахме само с един журнал Difrizur от Германия, за който има­хме абонамент, и едно списание от тогавашната Чехословакия.

Русия навлезе тотално във фри­зьорството към 70-те години. То­гава вече бях член и на националния отбор и спечелих първия златен ме­дал за България. Шампиони на кон­курса станахме Долорес Кондрашо­ва, която е една от най-големите фигури, и Андраж от Унгария. Доло­рес е в основата на създаването на Световната школа Долорес, както и на едноименното списание, което излиза до ден днешен и е известно в цял свят. Когато на тези конкурси се събирахме с фризьори от различ­ни държави, беше прието да си раз­меняме подаръци и това бяха едни от най-хубавите ми преживявания.

При нас участието в състеза­ния се случваха по нареждане от по-горна инстанция. Директно ми казаха, че съм избран заедно с още 18 фризьори да тренираме за конкурси по фризьорство. Обуча­вахме се в навиване на ролки, мо­дерна фризура, вечерна фризура, фантазийна фризура. При послед­ната използвахме подплънки, из­работени от коса. Подготовката беше денонощен труд, защото за конкурсите нямаше от къде да си набавяме материали. Можехме да поръчаме да ни направят треси в перукерната, но там използваха конец. По-късно, когато се научих сам да ги изработвам, слагах двоен конец и тел по средата, за да може да моделирам после този елемент в прическата.

Изпращаха се състезатели за обу­чение в Унгария и по двама фри­зьори в Германия. Те се връщаха с нови знания и поемаха щафетата за обучение от предходните треньори на отбора. За да стигнеш до там, че да участваш в националния отбор, трябва да си минал през ня­колко предварителни местни или регионални конкурса. Бяха ограни­чени бройките на състезателите в дамско и мъжко фризьорство, как­то и в козметиката.

Обикновено тренировките на на­ционалния отбор се провеждаха в самоковското село Говедарци. Имахме целогодишна програма за обучение на новите тенденции и техники, а от друга страна, всеки от нас индивидуално посе­щаваше различни градове, където споделяше своя опит от наученото през това време.

Организираше се пролет­но и есенно ревю, където фризьорите участваха и всеки можеше да покаже своите умения в конкур­сните програми. Продукти, напри­мер за студено къдрене, се внасяха от ГДР и идваха специалисти да ни демонстрират начина на работа с тях.

Важен момент за мен беше, кога­то започнах да обслужвам клиен­ти от Дипломатическия корпус. Лека полека при мен идваха жените на министрите, по-късно и някои от самите министри. Така моята клиентела се разрасна, но през го­дините никога не наруших основни правила. Никога не скъсявай дис­танцията между теб и клиента на по-малко от 3 педи и винаги ги питай какво искат да направят със своята прическа. Разбира се, на финала пак си правя това, което искам, и знам, че това ще е най-до­брото за клиентите и те ще се ха­ресат.

Най-важното за един фризьор е първо да изучи тялото на клиен­та, да види какви са неговите обе­ми. След това идва ред на цвета на очите, тена и чертите на лицето. Когато става въпрос за формата на прическата, то тя трябва да се съобрази с обемите на тялото на клиента. Защото косата е ук­рашение на тялото. А характерът се подчертава със стила на облек­лото. Трябват ти буквално някол­ко секунди, за да разбереш всичко това.

В миналото за подражание бяха телевизионните звезди и киноар­тистите. В зависимост от това, кой беше популярен в даден период, се правеха и такива фризури, напри­мер Бриджит Бардо, Рита Павоне, Мирей Матийо. Понякога не може­хме да постигнем желанието на клиентите и те няма как да прили­чат на своя идол, но ние правехме така, че да се харесат със своята прическа.

Днес има безброй много салони. Преди време това нямаше как да се случи, всичко се регулираше от Общината. Салоните бяха по ра­йони, разделени в три категории – първа, втора и екстра. Може да работиш в салон от по-висока ка­тегория само ако имаш нужната квалификация. При нас нямаше сти­листи. Имахме майстор-моделиер, който можеше да работи в салон от екстра категория. Разбира се, и цените на услугите бяха различни в зависимост от категорията на салона. За да отидеш да работиш в салон от дадена категория, минаваш през конкурс.

При мен не можеше да дой­де да работи кой да е фри­зьор особено когато започ­нах да обслужвам клиенти от Дипломатическия кор­пус. Всеки месец получавах новото издание на Defrizur. Отрязвах няколко хубави снимки от списанието, залепях ги на картон и ги окачвах на стената. Категорията на салона определяше и обслужването. Във всеки район имаше определена бройка фризьор­ски салони и бръснарници, като в салоните се предлагаха фризьор­ство, бръснарство и козметика.

Докато имаше единна организация преди 10 ноември 1989 г., която да контролира обученията, степени­те и квалификацията на фризьори­те, вноса на продукти, всичко беше наред. След политическите про­мени и във фризьорството мно­го неща се промениха. Беше спрян вносът на продукти, началото на

90-те години беше много трудно за фризьорите. Складовете бяха празни, ние се чудехме от къде да купуваме материали за работа. Добре, че колегите от Гърция, с които бяхме в близки отношения, ни пращаха продукти.

Ориентирах се към „Ален мак“ в Пловдив. Буквално им изкупих всич­ки налични бои за коса, защото след това ги затвориха. През 1991 г. в България стъпиха световни марки като Eugene Perma, L‘Oreal, Wella, Procter & Gamble. Много хора обаче не можеха да си купуват вносните материали.

Имахме възможност да посещава­ме соцстраните, видели сме много. След като се смени властта обаче, всичко се разграби. Приватизация­та не даде шанс на нито един фризьор да купи фризьорски салон. Помещенията на голе­мите салони бяха продадени на банките и всичко беше ос­тавено на произвола на съд­бата. Който умееше да прави бизнес, оцеля. За мен по важни бяха обученията. Канили са ме в различни градове да преподавам, да изнасям майсторски класове.

През годините съм обучавал много фризьори, правил съм и вътрешни конкурси в моя фризьорски салон. А сега всеки може да си направи ака­демия и да води обучения. В днешно време аз, Руско Русев и Васил Ми­хайлов сме консултанти към Ми­нистерството на образованието върху разработване на темите за конкурсната дейност по фризьор­ство в училищата и сме жури на националния конкурс.

Този национален конкурс се орга­низира от Министерството на образованието и няма нищо общо с конкурса, организиран от г-н Ка­панов, или с този от Италианския фестивал на красотата, организи­ран от Christian of Roma. В момен­та Министерството отпуска оп­ределена сума за изпълнението на конкурс по фризьорство за учили­щата. Той е планиран за пролетта в Кърджали.

Наскоро в моя салон се проведе обу­чение за преподаватели, в което участваха видни български фризьо­ри. Заедно направихме съпостав­ка на обучението в Германия и в България. В Германия обучението в учебен център се заплаща от самите фризьори или от техния работодател. След като изкарат курса, те започват да работят или където си намерят работа, или при работодателя, финансирал обучението им. За да стигнеш до званието майстор фризьор, тряб­ва да работиш 1–2 години. И в Гер­мания, ако работодател ти плати обучението, никой не може да те задържи да работиш за него, ако не искаш. Чак след 4–5 години обуче­ние получаваш майсторско свиде­телство. Всичко това е регламен­тирано и няма неуредици. Накрая изпитната комисия е от занаят­чийската камара, а не от Център за професионално обучение (ЦПО). Тоест може да изкараш курсовете в ЦПО, но ще си платиш изпит за майсторско свидетелство върху материала, който е зададен от На­ционална агенция за професионално образование и обучение. Чак тогава може да имаш претенции за отва­ряне на собствен фризьорски салон.

При нас обаче не е точно така и това е огромен проблем при от­варянето на нови салони. За съжа­ление, ние не сме членове на OMC и в момента нямаме национален отбор по фризьорство, с който да представяме нашата държава. Това, което успяхме да направим с Асоциация на фризьорите в България, е да поканим ня­колко големи имена в бран­ша, но само толкова. Сега тази асоциация не функцио­нира, защото се погазват принципите на колегиалност и установени норми.

Проблем в обучението на фри­зьорите е липсата на учебници по фризьорство, единни и одобрени от Министерството на образова­нието. От друга страна, трябва да се установи връзка с търговските компании, които произвеждат или внасят продукти за фризьорство, да спонсорират и малкото остана­ли да функционират училища. Само така може да има стабилна основа за обучение по фризьорство.